a dragon cave full of books

Зинка  ме тагна, така че нямаше как да й откажа. Понеже тя вече тагна Миш, а аз не познавам другите блогърки, тагвам всеки, който иска да го направи.

За тази една седмица успях да:

• приключа с Тайната история (напълних си копието с бележки от рода на 1) 'lol, nerd', 'i love you, baby', 'yeah sure, you dick'; 2) разсъждения върху текста, намиране на препратки към следващи части от книгата, презднамения и т.н.; 3) всякакви препратки към книги, поеми, автори и неща, свързани с живота на Тарт; 4) преводи на изреченията от латински, гръцки и френски, използвани в книгата).  

съжалявам, прекалено е classy, за да не я кача

• приключа с "Ние, лъжците", както и с Quidditch through the Ages (много сладка книжка, приятни няколко часа, прекарани в света на Хари Потър, имаше полезна и забавна информация - Врачанските Лешояди са сред най - добрите куидични отбори в света (да, врачански, като Враца, България), както и доста badass вещици).
  
• се откажа от Fahrenheit 451. По принцип харесвам антиутопии, но след 1984, никоя не е успяла да ме докосне кой знае колко. И докато част от идеите във "Фаренхайт" ми допаднаха, стилът беше messy, цялостната концепция ми се стори недодялана и недоизкристализирана, и като цяло бях отегчена докато четях и не виждях мотивация да довърша книгата. Може би някога ще се върна към нея, но поне засега ми се стори малко надценена. 

Оценка: 




Семейство Синклер имат всичко, което някога сте искали: Частен остров, лични тенис кортове, моторни лодки, къща за всеки член на семейството, купища пари в банката. Семейство Синклер са всичко, което някога сте искали да бъдете: безупречно красиви, високи, атлетични, ерудирани. Студени и горди, те не позволяват нищо да разруши идеалната илюзия, която са създали. Те са нормални. Защото са. Защото могат да бъдат.

Семейство Синклер са лъжци.

Кадънс "Кади" Синклер е най - голямата внучка, наследница на острова. Заедно с брадовчедите си Мирен и Джони и Гат, момчето с индиански произход, което не е наистина част от семейството, тя прекарва всяко лято на Бийчууд, частният остров на Синклер. Но нещо се случва през Лято Петнадесет. Кади преживява тежък инцидент, след който не е същата. Новата Кади е зависима от лекарствата си. Новата Кади е разкъсвана от нечовешки главоболия. Новата Кади е изгубила спомените си, никой от приятелите й не отговаря на имейлите й. На новата Кади не й позволено да се върне на острова.

Когато се завръща през Лято Седемнадесет, Кадънс Синклер трябва да разбере тайната, която всички упорито крият от нея. Семейството й е изтъкано от лъжи. Миналото й е изтъкано от лъжи. И докато Кади се опитва да открие истината за инцидента, която я "счупва" завинаги, фалшът и лицемерието, красивата илюзия, поддържана от изисканото й семейство бавно се показват иззад маските.

Честно казано, "голямата" мистерия ми се изясни още в средата на книгата. Стилът на писане е тромав,
с накъсани
написани
ето
така
изречения
или с изключително кратки изречения с повтарящи се безглаголни структури. Описания почти липсват, а когато има такива, то те са неадекватни клиширани метафори, които изобщо не са на мястото си. Любовната история е клиширана: красивата разглезена богаташка се влюбва в бедното момче с голямо сърце, дори и в самата книга е направен паралелът с Катрин и Хийтклиф, но все пак изключително красива и затрогваща, още повече с мистерията, която разделя Кади и Гат.


Въпреки предсказуемия сюжет и доста тромавия стил на писане, обаче, героите са добре написани, пълнокръвни, интригуващи. Хареса ми играта на думи с името на Кадънс: cadence означава ритмично издигане и спускане, което някак много отива на Кади. Мирисът на море, лятното слънце, пясъкът от малките, усамотени плажове лъхат от страниците, студеният лукс и класа, лишеният от морални ценности живот на богатите, противопоставен на чистосърдечния Гат, сложните връзки между героите, социалните проблеми, които се засягат в книгата правят "Ние, лъжците" книга, която определено си струва да се прочете. Макар и далеч от литературен шедьовър, YA романът на Е.Локхарт предлага няколко часа, потопени в един по - различен свят.

Понеже съм си вкъщи заради грипна, ми се отвори малко повечко свободно време (т.е. мога да си позволя да мързелувам съвсем малко повече от обикновено), реших да започна нещо, което в чуждестранните книжни блогове, а именно blog meme. Има такива за всеки ден от седмицата или такива, които се правят веднъж на две седмици, или пък всеки месец.

Избрах си това, защото днес е четвъртък (duh) и защото обичам да заливам хората с рандъм красиви цитати. Смисълът на целия meme e да отворя на случайна страница от книгата, която чета в момента и да напиша третото изречение от тази страница, като по този начин дразня интереса ни читателите и ги карам да искат още повече да прочетат книгата. Обещавам: no cheating.

Както знаете от предишния ми пост, в момента препрочитам Тайната история, където буквално всяко изречение си струва, така че...

"The very colors of the place had seeped into my blood: just as Hampden, in subsequent years, would always present itself immediately to my imagination in a confused whirl of white and green and red, so the country house first appeared as a glorious blur of watercolors, of ivory and lapis blue, chestnut and burnt orange and gold, separating only gradually into the boundaries of remembered objects: the house, the sky, the maple trees." (Tartt, 113)

Прикачам и българския превод, на Стефан Аврамов, който явно е решил, че горното разкошно изречение, зашеметяващо красиво, както съм отбелязала с молив в бялото поле на книгата си, ще звучи прекалено тромаво на български и го е разделил на две:

"Самите цветове на това място се бяха просмукали в кръвта ми: впоследствие, през годините, Хампдън винаги щеше да изниква във въображението ми като неясна вихрушка от бяло, зелено и червено. А къщата първо се появяваше като ярко петно от водни бои - слонова кост, лазурно синьо, тъмнооранжево и златно - после постепенно петната възприемаха очертанията на познатите предмети: къщата, небето, ясените." (Тарт, 125)

Цялата книга е пълна с такива пълнокръвни описателни пасажи, които ме докарват до екстаз и на които казвам "word porn". Въобще, влюбена съм в стила на Дона Тарт. Поне за мен, оригиналният текст има някаква мелодичност и плавност, които ме пренасят в мястото. Самият цитат е заключителен - към края на втора глава (от осем) и обобщава една от малкото щастливи части в книгата, езикът е наситен с носталгия, от всяка дума лъха любовта на Ричард.

*
Предизвиквам my fellow book bloggers да пробват същото, защото е супер забавно. Надявам се другата седмица вече да чета друга книга (не, че имам против всеки ден да ви засипвам с цитати от TSH). Като цяло мисля, че е доста интересен начин за представяне на характерния стил на всеки писател и нямам търпение да забравя да го правя всяка седмица.

Понеже имам неприятния навик да започвам много книги наведнъж, реших в крайна сметка да направя списък с книгите, които съм започнала/мисля да започна, и, което е по - важно, да изпълня този списък.

И тъй като си го кътам за себе си, едва ли ще се мотивирам достатъчно, реших да го направя публичен, с уговорката, че вероятно ще ми отнеме месеци.

1. The Secret History - препрочитам я в момента, но определено си струва, откривам неща, които при първия прочит не съм забелязала. И познайте какво: все още си е толкова завладяваща и ми се гади от нея по онзи хубав начин.

2. We Were Liars - прочетох прекалено противоречиви мнения за нея, за да я подмина, и вече дори съм си я изтеглила.

3. Fahrenheit 451 - тази я преполових миналия месец и съм влюбена в нея, но ми се наложи да я оставя на заден план за известно време. Планирам да я завърша все пак.

4. A Clockwork Orange - също я започнах миналия месец, по време на едно доста дълго пътуване, но се оказа изключително тежка и затормозяваща книга, която ми е трудно да харесам поради някои причини, и все пак имам чувството, че до края ще я заобичам.

5. The Luminaries - бях си я набелязала още през октомври, мислех да си я взема със стипендията, но Хеликон я нямаха и все пак я изтеглих и смятам, че прекалено дълго я отлагах. Също е доста обемна, но ме привлича твърде силно.

6. Quidditch through the Ages - гледа ме любящо от рафта и сърце не ми дава да я отлагам повече.

7. Rivers of London - отдавна съм я изтеглила, но наскоро ми попадна в goodreads и ме впечатли, и реших да я кача по - нагоре в списъка си с приоритети.

8. The Picture of Dorian Grey - започнах я преди 5 - 6, ако не и повече, години, и осъзнах, че съм прекалено малка, за да ми хареса, но напоследък все по - често изпитвам нуждата да я прочета, няма да отлагам повече.

9. Hatter's Castle - обещала съм да я прочета, препоръчана ми беше от важен човек, а и звучи интригуващо. Съжалявам, че е толкова надолу в списъка, но е също доста обемна.

10. The Maze Runner - да, още не съм я чела, да, ще променя това.

В зависимост от скоростта, с която чета, или ще ми се наложи да чета "Тютюн" и "Железният светилник", или ще имам време за още нещо след като приключа с тези.

За първи път пробвам да чета така, в точно определен ред и по една книга, а не по няколко наведнъж, но напоследък съм толкова заета, че ако не пробвам това, не виждам как ще имам време да завърша която и да било книга изобщо.

Пожелайте ми късмет.

След "Тайната история" бях напълно убедена, че Дона Тарт ще се нареди перманетнто сред любимите ми автори. Като се има предвид успеха на книгата - и сред читателите, и сред критиката (Награда "Пулицър" през 2014), както и новината за предстоящ филм, бяха повече от сигурна, че "Щиглецът" ще е малък шедьовър. Не останах разочарована. Дона Тарт обещава много - и изпълнява обещанието си. С всиките си 900 страници, книгата е и времеемка, и трудоемка, но Тарт възнаграждава за търпението и вниманието, които се изискват, за да се справиш с книгата. Изненадващо по - различна, и същевременно подобна на "Тайната история" (в смисъл на начина, по който се чувстваш, след като я прочетеш - емоционално опустошен, духовно обогатен, но и леко замаян и мъничко отвратен), "Щиглецът" те помита, вкопчва се не в сърцето, а в ума ти, и хилядите малки съмнения и въпроси, които авторката е посяла в теб, докато четеш, те глождят дълго след като затвориш книгата.

Трудно е да се предаде сюжета без или да се издадат основните повратни точки в историята, или книгата да прозвучи като умопомрачително отегчителна. "Щиглецът" разказва за живота на едно момче и на една картина. Майката на Тиодор Декър става жертва на терористичен атентат. В деня на смъртта й, Тио е с нея в музей, но отделен от нея по време на експлозията, запленен от мистериозно червенокосо момиче, успява да се спаси. В хаоса след инцидента, той открадва картина - картина, която е имала огромно въздействие върху живота на майка му и която из основи ще промени неговия - "Щиглецът" на Фабрициус. След случката в музея, животът на Тиодор се обръща из основи - останал без майка, с безследно изчезнал баща, който не се интересува от него, всичко, което момчето има, е съкрушителната мъка от смъртта на най - близкия му човек - и картината, която тайно от всички крие. Дона Тарт не се интересува от действието като такова, колкото от това как действието преобразява героите. На моменти романът препуска през живота на Тио, забързано, развълнувано, на други се движи с мъка, сякаш удавено от скръбта на момчето, и единствено картината е лъч надежда: и в живота на Тио, и в повествованието.

Впечатляващ е стила на книгата - типичният стил на Тарт, винаги верен на детайла, с умопомрачителните описания, със скритите загадки на всеки ред, наситен с метафори и символика. И как иначе: историята свързва животите на толкова много хора, преплита ги с миналото на една картина, с настоящето, с бъдещето, със съдбата. Символите и предзнаменията, които Дона разхвърля из цялата книга, за да бъдат открити от внимателното око говорят за изключителното й майсторство. На известно ниво - плавност на езика, игра на думи, преплитане на чужда култура, символика, "Щиглецът" е на светлинни години от почти всичко, което съм чела. Макар никога да не съм била в Ню Йорк, Лас Вегас, Амстердам, Тарт създава такива майсторски картини на тези градове - не като туристически дестинации, а с цялата им грозота и уют, и усещане за дом или пък обратното - отчуждение - че имам чувството, че и аз, като Тио, съм прекарала живота си там. Съдбата, която момчето споделя с картината. Играта с числа и цветове, с природната картина, с времето - които винаги предричат това, което ще се случи, точно преди да се е случило, са част от нещата, които правят "Щиглецът" това, което е.

Романът е изпълнен и с препратки, които говорят за изключителния интелект, талант и богата обща култура на авторката. Музика - през класическа до съвременна - изпълва страниците на "Щиглецът". Богато наситена с белези на попкултурата (най - значим може би е фактът, че Борис дава на Тио прякора "Потър", с което се прави връзката между двете произведения - момчетата сираци, два от възможнте пътища, по които можеш да извървиш живота си, паралелизирани), но и на класиката, книгата е главозамайваща. Огромна роля играе класическата литература - особено "Идиотът", но не само - "Война и мир", Пруст и много други шедьоври играят роля в животите на героите. Но най - важното нещо - и в живота на Тио, и в романа като цяло, е изкуството. Ролята му в живота на хората. Как ни променя. Как ни прави по - добри - или обратното. Специалната връзка между човек и картина. Между художник и картина. Между миналото и настоящето, и бъдещето, свързани от изкуството. Освен Фабрициус се споменават и Мане, Ван Гог, Коро, но значима роля играе Рембрант, скрит измежду страниците, винаги появяващ се там, където най - малко го очакваш. Изкуството изобщо - във всичките му форми - поне за мен играе решаващата роля в целия роман, като повратна точка и крайъгълен камък в живота на Тио и всички, които преплитат съдбата си с него.

Проблемите в книгата също са сериозни - класическият за смъртта: за това как белязва живота ни, как ни променя из основи и невинаги за добро; за зависимостта - било то към алкохола, към наркотиците, към хазарта, към определен човек (всички видове измъчват героите от началото до края); за изкуството в живота на човека; за майчината любов; за ролята на семейството; за бащината фигура; за приятелството; за престъпността; и още, и още... В тези 900 страници са преплетени човешки съдби и драми сякаш истински, а не художествена измислица, които те поразяват и оставят с навлажнени очи и свит стомах да прелистваш с вълнение и погнуса.

Но книгата има и друг проблем. Може би единственото, което не ми хареса, което - признавам, само веднъж - за малко да ме откаже да продължа с четенето, беше обемът. "Щиглецът" в един момент дотяга. В смисъл такъв, че се бориш с близо хилядата страници, а историята с плавното и в наркотично-алкохолно опиянено Тиово темпо те носи през сюжета. Във всеки случай обаче си струва да продължиш да се бориш с нея, защото най - хубавото, отплатата, възнаграждението за всички тези изчетени страници идва накрая. В последните стотина - двеста забързани страници, в които всичко си намира мястото, и които ти носят утеха, но и пораждат в душата ти нови и нови съмнения и философски екзистенциални въпроси.

Не затваряш книгата спокоен. Затваряш я с треперещи ръце и сърце, което не спира да бие учестено, и часове след това не можеш да я изкараш от ума си. "Щиглецът" е от книгите, които остават с теб дълго, след като си напуснал света, затворен между кориците им. Дълбоко философска, впечатляваща книга, към която със сигурност ще се връщам - просто, защото не съм сигурна, че съм разбрала всичко, защото знам, че има още тайни, скрити между редовете й.

... можеш да си купиш книги, а то е почти същото.

На първо място, искам да изкажа искрената си благодарност към фондация "Комунитас", задето ми дават възможност за втора поредна година да си увелича драконовото съкровище. За тези от вас, които не знаят, тази прекрасничеста фондация провежда конкурс за есе всяка година (проект "1000 стипендии") и дава на 1000 ученици между 6 и 12 клас стипендия от 500 лева + ваучер за 200 лева към книжарници "Хеликон".

Няма да съм аз ако не си използвам ваучера още в самото начало на годината, но изчаках да пристигнат всички книги, за да направя този пост.