a dragon cave full of books

"Този момент и следващият, и дори този, който щяхме да наречем "сега", вече ги няма, отлетели са и ни остават само тези уморени тела - единственото доказателство, че сме живели във времето и сме оцелели. Но накрая ще си е струвало. Да се борим за цял живот от такива моменти."  

Идеалният завършек на поредицата, "Възпламени ме" е пламенно драматична и динамична, забързана. Чете се на един дъх, а главите са кратки, прекъсващи в средата на действието, в емоционално върховата точка. Накъсано, задъхано, почти електрично е темпото. Историята лети стремглаво, а възлите се разплитат, напрежението нараства. И нараства. И нараства. За да избухне.

"И двамата сме кавички, обърнати една към друга, съединени като парчета от пъзел, вкопчени една в друга в края на изречение от романа на живот, който не сме избирали. Мисля, че е крайно време да избягаме."

Героите са променени, някак по - зрели, по - пораснали. По - силни и смели, завършили развитието си и напълно готови да разгърнат пълния си потенциал. Тази Джулиет е съвсем различна - готова да поеме инициативата в свои ръце, да бъде командир и воин, да рита задници и да обича и мрази с цялото си сърце, да контролира себе си, да опознае себе си и тези около нея. Не я е страх от нищо и никого, тя няма какво да губи. И това я прави опасна. Смъртоносна. Онова добричко, хрисимо, затворено в себе си дете, което се плашеше от сянката си, го няма. И по - добре. Тази нова Джулиет е героиня, която си струва да обичаш и подкрепяш. 

А Уорнър... Уорнър е всичко, за което един читател може да си мечтае. Без съмнение най - добре написаният и най - добре развит герой в цялата поредица, той е сложна и конфликтна личност, далеч от перфектен и морално безпогрешен, но и ви никакъв случай зъл. Изпълнен e със символика освен татуировките, белезите, цвета на очите, пръстена, тежкото минало, от изключително голямо значение са имената му. От ключова важност е, че са три. Значимостта на числото три в религиите, митологията, литературата, философията е прекалено обширна тема, в която няма да задълбавам, достатъчно е да спомена колко е символично. Не е случайно и че ни бе представен с името Уорнър, че всички други с изключение на Джулиет го наричат така. Името е с германски произход, от war(in)- страж и heri, hari - армия. Eйрън (Aaron) пък е англицирана версия на Ахарон (אהרן), ивритско име (висока планина, възвишен, мъченик), носещо корените си от древноегипестски със значение "лъв воин". Що се отнася до третото му име - Андерсън, напълно обяснимо е нежеланието му да го използва, да се отдалечи от всичко, което го свързва с него. Фамилия патроним, името означава "син на Андерс", а Андерс - от гръцки, мъж, мъжествен. Въобще, Уорнър е обгърнат в мистерия и символика и имам чувството, че Джулиет далеч не е протагонистът в поредицата; прекалено много внимание е обърнато на този така многопластов, задълбочен герой, изпъкващ на фона на останалите в поредицата. 

За други герои във "Възпламени ме" няма да говоря, за да не издам обрати в сюжета, но несъмнено те са душата на историята. 

Може би единственото нещо, което не ми допадна, беше доста пресиленият пауърплей в края. Всичко останало - изключително романтично-еротично заредените глави, екшънът, бурно развиващото се действие, бурята от емоции, които предизвика книгата - бяха точни попадения, създаващи достоен завършек на така или иначе прогресивно подобряващата се поредица. 

 

"Разбий ме" обаче е ужасяващо близко до действителността. 

"Протести. Митинги. Борби за оцеляване. Виждам умиращи от глад жени и деца, разрушени, превърнати в отломки домове, провинцията е обгорял пейзаж, чийто единствен плод е гниещата плът на жертвите. Виждам мъртвешко мъртвешко мъртвешко  и червено червено и винено и мораво и наситения цвят на любимото червило на майка ти - земята е пропита с всичко това"

Джулиет Ферърс е в центъра на всичко това. Тя не е докосвала човешко същество от 264 дни. Не е виждала дневна светлина от 264 дни. Не е чувала собствения си глас от 264 дни. Докосването й е способно да убие човешко същество - това е причината обществото да я отхвърля. Това е причината да е затворена в лудница. Това е причината собствените й родители да я мразят.

Проклятието  Дарбата на Джулиет я превръща в пионка в нечия чужда игра. Някой има планове да я използва като оръжие. Да я превърне в чудовището, което тя цял живот е смятала, че е. "Разбий ме" е история за силата на човешкия дух и за най - силното оръжие на човека - свободната воля.

Изключителна комбинация между екшън и романтика, първият роман на Тахере Мафи е вълнуващо начало на една поредица с точните съставки за пристрастяващо четиво: действие, което се развива изключително бързо и те кара да препускаш по страниците, безброй много неотговорени въпроси и мистерии, герои с неясно минало и съмнителна мотивация, както и любопитен стил на писане.

Нямаш време да си поемеш дъх, докато стремглаво поглъщаш глава след глава. Мафи не спира, не се оставя на разума. Цялата книга е един несекващ поток от емоции и усещания, който те потапя в не съвсем нереалния свят на Джулиет и то доста буквално. Мислите й се разливат по редовете. Понякога без пунктуация, на един дъх. Понякога мисли, които нямат право да преминават през ума й. Понякога просто това, което чувстват сетивата - сурова страст, неподправен ужас, непоколебима лудост, непоклатима решителност.

Оригинален опит (макар и често пъти граничещ с оригиналничене) за поезия в проза, "Разбий ме" е преизпълнена с метафори, някои - красиви, някои - тромави, други - откровено дразнещи и абсурдни. Въпреки това безспорно се постига вероятно желаният ефект - романът определено се отличава от останалите young adult книги, които съм чела през близките две - три години именно със смелия подход на Мафи.


Странна, но сполучлива смесица от любовна история, антиутопия и история за супергерои, "Разбий ме" някак ми напомни за игрите от детството ми - смелата героиня, изправена пред труден морален избор, злодеят със загадъчно минало, който се опитва да привлече героинята на своя страна, морално "белият" герой - рицар в блестяща броня, симпатичното хлапе, остроумният "deus ex machina", който се явява и comic relief на историята.

И макар че клишетата не са едно или две, забързаното темпо на книгата те увлича, а въпросите, които се трупат един след друг, но упорито остават без отговор те карат да продължиш да четеш... за да стигнеш до отворения финал, характерен за първа книга от поредица. И да стоиш с отворена уста, чудейки се защо нямаш пред себе си следващата книга. Или отворена книжарница по това време на денонощието.