Interstellar - плахи опити за филмова рецензия

2:57 PM

Interstellar (2014)

Режисьор: Кристофър Нолан

Сценарист: Джонатан Нолан, Кристофър Нолан

В ролите:  Матю Макконахи, Ан Хатауей, Мат Деймън

Времетраене: 169 минути

IMDB оценка: 8,8 /10 

Моята оценка: 9,1/10












Преди всичко останало, искам да изясня едно: не съм оторизирана да говоря за филми. Не разбирам нищо от темата, колкото и да ми се иска, и мнението ми абсолютно и изцяло некомпетентно, по – скоро лични наблюдения и впечатления, отколкото критика. На следващия текст може да се гледа като на рецензията на непрофесионалист, който се опитва да гледа на всичко с критично око. Още нещо – рядко гледам филми: или екранизации на книги, които съм чела, или филми, утвърдени и от публиката, и от класиката като шедьоври и като нещо, което си струва да се гледа. Като се има предвид, че Interstellar е с продължителност почти три часа, трябваше да съм уверена, че е нещо, което си струва, и смея да твърдя, че не останах разочарована. Нещо друго, което изключително много ме радва, е фактът, че най – сетне научна фантастика успя да спечели вниманието на толкова много хора – но и искам да отбележа, че въпреки популярното мнение, че физиката във филма е едва ли не идентична с нашата, това далеч не е истина и филмът си остава точно това – фантастика.

Сюжетът е следният: действието се развива в близкото бъдеще. Храната постепенно изчезва, човечеството е на път да се изправи пред масов глад. Огромни облаци от прах покриват всичко и пълнят дробовете на хората, а кислородът намалява. Поради факта, че храната е на свършване, учебниците по история са преправени: човечеството не е стъпвало на Луната, няма живот извън нашата планета, хората трябва да обърнат погледа си към земята и да правят всичко възможно да осигурят прехраната, а не да гледат към звездите. НАСА е закрита; запознаваме се Купър – бивш пилот на НАСА, принуден да стане фермер и да произвежда храна. Но когато поради гравитационна аномалия открива координати, които го отвеждат до тайна станция на НАСА, Купър е изправен пред важен избор. Защото до Сатурн се е появила червеева дупка до друга галактика, в която има планети с условия за живот и някой трябва да управлява експедицията – а кой по – добър от най – добрия пилот, летял някога за НАСА. Купър трябва да изостави децата си, за да поеме на пътешествие в търсене на нов дом за човечеството – без да знае дали някога ще се върне.

Не мога да твърдя, че имам любим режисьор, тъй като, както вече споменах, не съм гледала достатъчно филми, но Нолан е режисирал два от малкото филми, които наистина обичам – Inception и The Prestige, както и трилогията за Батман, от която съм гледала само края на The Dark Knight, при това – на чешки. Освен това съвсем наистина си нямам понятие от кино, но смея да твърдя, че филмът бе истинско визуално удоволствие: имаше кадри, които бяха толкова красиви, че ми се плачеше, и които мога да определя само с една дума: изкуство. Искрено съжалявам, че не го гледах на голям екран, защото изживяването, дори на екрана на лаптопа, е просто неописуемо. Това е филм, който трябва да се гледа с възможно най – високо качество, за да може човек наистина да оцени визуалния шедьовър, който представлява Interstellar. Силно повлиян от Терънс Малик (The New World, The Tree of Life), Стенли Кубрик (за чието влияние ще поговоря по – късно, макар да не смятам, че имам дотолкова познания по темата) и Стивън Спилбърг, Interstellar е, с една дума, гениален.

Музиката във филма е на Hans Zimmer. Самият Нолан твърди, че това е най – добрата работа на Цимер във филм досега. Истината е, че няма човек, гледал филма (поне от тези, с които аз съм разговаряла), който да не е съгласен, че музиката е „епична”. Поне за мен, саундтракът беше изключително важна част от филма, дори бих казала жизненоважен елемент, който безкрайно много повлия на емоционалното въздействие на Interstellar, и въобще на цялостното ми възприятие за филма.
Матю Маконъхи, безспорно, е безупречен в ролята си. Изключително силна игра от страна на Ан Хатауей, която е една от любимите ми актриси и чиито филми винаги гледам с удоволствие. Огромно впечатление ми направи Джесика Частин, която не бях гледала досега, но която е най – честата причина да плача по време на филма. Макензи Фой също заслужава особено внимание – една от най – талантливите деца – актриси, които съм гледала. Джош Стюарт и Бил Ървин пък озвучават двете роботчета – TARS и Case, които въпреки възможно най – нечовечния си вид проявяват изключителна човечност и (освен, че са силно повлияни от Saturn monolith в Одисеята на Кубрик) представляват т.нар. comic relief на филма – глътка свежест сред иначе изключително тежките и емоционално заредени три часа на филма. Въобще, каста на филма е забележителен.

Най – очевадната препратка, естествено, е към Стайнбек (Гроздовете на гнева) с облаците прах, които „нападат” човечеството, и имаше няколко сцени от филма, които директно ми заприличаха на извадени от книгата. Като тонове и усещане, Interstellar е страшно силно повлиян от Одисеята на Кубрик (освен роботчетата, The Endurance е построена по модел на Space Station V, а видео-комуникацията, която странно напомня на космическа версия на Скайп, е не толкова дискретно намигване към филма), епизод IV на Междузвездни войни (корпусът на The Ranger е точно копие на Lambda class T-4a shuttle), както и по – незабележимото, по – ясно изразено в атмосферата на филма, е влиянието на Close Encounters, Alien и Blade Runner. Други интересни препратки са The Stand на Стивън Кинг, която се вижда на лавиците на Мърф и която е, в основата си, за края на света. Любопитни бяха и препратките към изследователи – вметването за Сърцето на мрака на Джоузеф Конрад, няколкото книги на Артър Конан Дойл, както и личният ми фаворит – д-р Бранд се казва Амилия – намигване към изследователката Амилия Иърхарт, безследно изчезнала.

Повтарящ се мотив е стихотворението на Дилън Томас – Не си отивай кротко в тъмнината, погрешно разбирано от мнозина като обещание за един щастлив край и като надежда, че нещата ще се оправят. В действителност, стихотворението е вдъхновено от смъртта на бащата на Томас и трябва да се разбира като стихотворение за това колко обречено и напразно е всичко и как понякога надигаме глас срещу неизбежното, макар да не променяме нищо по този начин. /СПОЙЛЕР/ Това ме навежда на мисълта, че краят на филма – който изглеждаше като нереалистичен хепи енд – е всъщност мечта/сън/блян – нещата, които Купър вижда преди да умре, а не действителното разрешение на проблема. Нещо друго, което ме кара да мисля така, е значението на името на Мърф, на което се набляга неведнъж – каквото може да се случи, ще се случи. На последно място, но не и по важност, е връзката с Амилия Иърхарт – д-р Амилия Бранд, „изчезналата” изследователка, заселила се на новата обитаема планета, за да създаде колония от нови хора, докато Земята загива. Поне на мен ми изглежда доста по – вероятно. Самият Нолан е потвърдил, че краят е отворен за интерпретация.

Не на последно място, разбира се, са темите, с които се занимава филмът. През цялото време в главата ми се въртеше един цитат от „Добри поличби” на Пратчет и Геймън, че лошите неща, които хората предизвикват и които им се случват, не са резултат от това, че хората са фундаментално добри или фундаментално лоши, а че са фундаментално… хора. Именно такъв смисъл намерих аз в Interstellar – за мен беше напълно и изцяло психологическо изследване, дисекция на човешката душа, на моралните избори, които прави човек в трудни ситуации. Макар че е научна фантастика, фокусът не беше върху връзката на хората с извънземните, а на взаимоотношенията между хората. Хареса ми и фактът, че нямаше романтична любов във филма – нямаше нито време, нито място за ненужен и пресилен романс в забързания, изпълнен с напрежение филм. Единствената любов, която вземаше превес във филма, беше родителската – която беше движещата сила на действието.

Естествено, имаше и неща, които не ми допаднаха – във филма има точно четири женски героини, две от които имат участие само от по няколко минути, а въпреки че останалите две играят централни роли… все пак не е достатъчно. Освен това, като се има предвид огромното разнообразие на населението на САЩ, само трима или четирима герои бяха трима или четирима герои бяха African American, като само един играеше по – важна роля, и нямаше нито един представител на азиатските раси. За филм, който се развива в такава смесица от раси, каквато е САЩ, героите във филма бяха подозрително преобладаващо бели мъже.

И все пак, Interstellar е визуално гениален и изключително емоционално зареден филм, който ще ви държи в напрежение, ще ви кара да се смеете, да плачете и после да си поплачете още малко и ще се загнезди в сърцето ви за доста дълго време след като сте го изгледали. 

You Might Also Like

1 comments

  1. И аз не гледам особено много филми (още по-малко научна фантастика), но от време на време нещо грабва вниманието ми. Рецензията ти ми се стори изключително точна и откъм позитиви, и откъм негативи, а и ми допадна как направи паралел и с литература. Well done! :з

    ReplyDelete