Crush, Richard Siken

4:14 PM

"Да разкажеш цялата история на човешката страст отнема около седемдесет минути. За съжаление, нямаме толкова време." 
 

Знам как да пиша поезия. Не знам как да пиша за поезия. Точно преди година прочетох смазващата дебютна стихосбирка на Ричард Сайкън. Иронично - в период от живота ми, в който си бях съвсем смазана, Crush ми подейства малко като отрезвителен шамар, като лиани се уви около сърцето ми и до ден днешен не ме е пускала.

През тези дванадесет месеца, често се връщах към нея - дали, за да я препрочета цялата, дали, за да препрочета определени стихове или просто очите ми да се плъзнат по добре познатите подчертани цитати. Когато не я четях, си стоеше там, загнездила се в ума ми, и от време на време, с болезнено присвиване ниско долу в стомаха, с рязко пробождане в сърцето, ми припомняше за съществуването си.

Има причина тази стихосбирка така да ме е обладала. Бих сравнила прочитането й с това да те наритат, да те наръгат и да те захвърлят в някоя канавка.  Неописуема е. Всяка дума на Сайкън захапва правилния нерв. Намира правилната дупка в душата ти и се загнездва в нея. Издълбава си ниша в сърцето ти. Открива точната рана, изсипва сол в нея, бърка с пръст в белезите ти. Доста дълго време търсих някаква - каквато и да е - поезия, която поне малко да наподобява на това. Така и не открих.

Все още не успявам да разбра кое е това, което прави Crush толкова болезнено истинска. Това не е лигава поезия. Това е брутална, цинична поезия, която забива зъби в костите ти, изпива костния ти мозък. Сайкън разговаря с призраци - призраци на минали любови, призраци на минали Аз-ове, призраци на допуснати грешки, призраци на неизвършени дела, призраци на разбити сърца. Написана в свободен (бял) стих, стихосбирката разказва истории, които едновременно звучат универсални, до болка познати, но и строго индивидуални.

Мъката на Сайкън кърви по страниците. Кърви рязко, кърви грубо. Но каквото и да се каже, звучи някак безплътно: това не е поезия, за която се чете; това е поезия, която се чете. Поезия, която се чувства с всяко сетиво: "Веднъж чух, че да се опитваш да обясняваш е като да си признаеш провала. Сигурен съм, че помниш, беше с мен на телефона, любов." 

За съжаление, стихосбирката не е преведена на български език. Опитах се да направя (импровизирани и аматьорски) преводи на първите стихове от първата и втората част на стихосбирката. Искрено се надявам да съм успяла да предам смазващото чувството, което думите му нояст.


Шехерезада

Разкажи ми отново съня, в който вадим телата от езерото 
                                                                     и ги обличаме в топли дрехи. 
          Как беше късно и никой не можеше да заспи, и конете препускаха, 
докато не забравиха, че са коне. 
                          Не прилича на дърво, чиито корени все трябва да свършат някъде, 
           по - скоро е като песен по полицейско радио; 
                       как навихме килима, за да можем да танцуваме, а дните 
бяха ярко червени и всеки път, в който те целувах, имаше още една ябълка, 
                                                                  която трябваше да бъде нарязана на парчета. 
Погледни светлината, процеждаща се през стъклата на прозорците. Значи е обяд, значи сме                         безутешни. 
                                  Разкажи ми как всичко това, а и любовта също, ще ни съсипе. 
Тези тела, нашите тела, обладани от светлина. 
                                                                                          Кажи ми, че никога няма да привикнем.

Видим свят

Слънчева светлина, разливаща се по кожата ти, сянката ти 
                                                                                двуизмерна на стената. 
                                    Зората разбиваше костите на сърцето ти като вейки. 
Не очакваше това,
                      спалнята - пребледняла, астрономическата светлина
                                                                                 стоварваща се върху теб в порой от юмруци,
    вдигна ръка пред лицето си сякаш, за да 
             се скриеш, розовите пръсти - позлатени, светлината 
се процежда в костите ти, 
                сякаш си малка стая от стъкло 
                             и всяка прашинка - обляна в светлина. 
       Светлината не е загадката, 
загадката е, че има нещо, което да 
                                                 възспира светлината.

You Might Also Like

0 comments