a dragon cave full of books

Kindle vs. Хартиени книги

7:12 PM

The Night Circus, Erin Morgenstern

1:07 PM

“But dreams have ways of turning into nightmares.”

Captivating. Other-worldly. There is no other way to describe Erin Morgenstern's masterpiece. If you think this is your typical love story, you're wrong. If you think this is your typical circus book, you're wrong. Damn it, if you think this is your typical anything, you're wrong. The Night Circus is nothing short of magical.

The annotation reads something along the lines of blah-blah magic blah-blah love story blah-blah circus blah-blah mystery blah-blah. Forget that. Forget whatever you've heard about that book. Because it is unlike anything you have ever read. On the surface, the plot is quite classical. Star-crossed lovers. Overly ambitious tutors. Magicians. A circus. Someone destined to die. You know the lot. However, the book is so much more.

Celia and Marco have been training their whole life for the Challenge. Neither knows quite what it is. Neither knows who their opponent is. Venue: unknown. The challenge: to the death. The only thing they are aware of is that they are bound to each other, bound for life, bound by magic, bound to magic. And there is no way out.

But this is not a story about Celia and Marco.

The circus is created. Or the circus creates itself. No one really knows. No one really understands. It arrives unannounced. It begins at nightfall, it ends at dawn. Le Cirque des Reves: elegant, miraculous, breathtaking. Once you witness it, you're sold for life. It obsesses you, it captures your very soul, it touches every nerve. And it never lets go. A circus like no other: only the best, only the most magical performers. Do you dare to go in? Do you dare to stay out?

The circus is the venue. The circus is the challenge. However, this is not a story about the challenge. This is not a story about Celia and Marco. It is not about Tsukiko, about Bailey, about Poppet and Widget. This is not a story about any of the characters. But it is not about the circus either. This is the story of the circus. Of the way it affects anyone who ever approaches it. If you are ever touched by it, you are never, ever the same.

This book is haphazard. It flows, unpredictable like a river. Effervescent, diaphanous. The plot jumps from past to present, overlaps, entwines the fates of magicians and architects, and farmers, and clairvoyants, young and old, men and women, rich and poor. And you. It connects, across the world, anyone and anything that has ever come in contact with the circus. The second you open the book, you are swept away by the coherently connected fates of richly, masterfully created full-blooded characters that pop up from the pages. Flamboyant or wrapped in dark mystery, plain or peculiar, each of them undertakes a marvelous journey that cleverly intertwines with all the other plot lines: all united by the circus.

Morgentstern ties your heartstrings into a knot. Plays on them. Squeezes or touches gently. She knows the right word every time. She evokes the proper reaction every time. She dances with your imagination, puts your senses to the test. But what is more, she gracefully weaves serious themes into her dark, dreamlike story. Underneath the veil of polished magic and thrilling adventure is a story of manipulation and burning ambition, of pushing one's limits, of the heart corrupted, of love and trust, of passion and talent, of free will and magic.

What makes this book click is the wonderful way it is written. It feels like silk between your fingers. Like cotton candy melting on the tip of your tongue. Like fine wine down your throat. Morgenstern pays painful attention to detail. As you read, you can see every lace on a woman's dress. Every speck of dust on a flat wooden surface. You can hear the hustle and bustle of the circus. Rain rattling on the windows. A collective sigh. The swish of a skirt. You can smell caramel and popcorn, and cider, and cocoa. You can feel the energy of excitement in the air. The words do not caress you. The words pull you under; you're lost. The vivid imagery brings the book to life.

I could not, for the life of me, quite put my finger on what makes The Night Circus so special. What I suspect, however, is that the circus lives. Its magic seeps out of the pages, and you consume it, and are charmed by it, and you sell your soul to it. It is always there, lurking in the back of your mind, rooted in your heart with its black-and-white tents and its mulled cider and its silent performers, the circus of dreams, shrouded in mystery. Behold!

The Book Scavenger Hunt Tag

6:20 PM

Crush, Richard Siken

4:14 PM

егмонт

Пъкълът се е опразнил и всичките му демони са тук - "Ранзищи ме," Тахере Мафи (Разбий ме #2)

5:43 PM

Оригинално заглавие: Unravel me

Преводач: Цветелина Тенекеджиева

Издателство: Егмонт

Страници: 416

Благодаря на издателство "Егмонт България" за предоставената възможност.

След края на "Разбий ме" се бях привързала дотолкова към героите, дотолкова се бях развълвнувала от съдбата им, че беше непосилно за мен да отлагам четенето на втората част от поредицата. Разбира се, очаквах да е слаба, също както подходих с капчица съмнение към предходната книга. Тахере Мафи, обаче, за пореден път не успя да ме разочарова.

Завръщаме се при Джулиет известно време след като е попаднала в Пункт Омега. Попаднала сред други като нея, тя би трябвало да се чувства у дома си. Би трябвало най - сетне да е в безопасност, да има времето и възможностите да разгърне потенциала си, да изследва силите си. Но както през целия й досегашен живот, и тук всички се боят от нея, а неподозираната мощ, която крие, я плаши повече от всичко останало. Сега, когато е част от бунтовническата организация, не може да си позволи да бъде слаба, но страхът да бъде отхвърлена, страхът от собствената й дарба не й позволяват да бъде себе си.

А нещо странно се случва с Адам и дори редките моменти, които прекарват заедно, се превръщат в мъчение - и Джулиет се оказва изправена пред тежък избор. Когато щастието й и животът на Адам са поставени на везна, кое ще избере? Когато отговорността за животите на целия свят тежи на раменете й, трябва да загърби чувствата си. Да промени начина, по който вижда света.

И да разнищи някого, за когото не е предполагала, че може да има толкова много слоеве.

Така специфичната поетика на изказа те носи плавно по страниците. Изключителната детайлност на изображението създава усещането за своеобразна кинематографичност: действието, героите заживяват собствен живот, изскачат от страниците, препускат в ритъм със забързаното темпо на сюжета. Богатият речник на Мафи, преплетен с изобилие от метафори, повлича в подплатена, солидна реалност.

Докато действието в "Разбий ме" постепенно набираше скорост, то, правейки изключение от повечето втори книги в трилогия, "Разнищи ме" изстрелва главоломно сюжета към катастрофален (в добрия смисъл) край. Всички недовършени и недоизказани неща от първа книга стремглаво се дозаплитат, нажежават обстановката, подготвят почвата за възпламеняваща трета книга.

И наистина, "Разнищи ме" е класи над предшестващата я "Разбий ме" - стилово, сюжетно, а също и що се отнася до героите. Безспорно Кенджи обира светлината на прожекторите с comic relief ролята си, но и също със земното си поведение и способността да вразумява всички, когато се държат като изгубили разсъдъка си. Уорнър, като един от най - добре написаните антагонисти в YA литературата, която съм чела, също приковава вниманието. Изящен психологизъм на образа, брилянтен вътрешен конфликт и мотивация: Ейрън определено е перфектният "злодей", a "Разнищи ме" представя трепетно оголване до кокал на вътрешния свят на може би най-интригуващия герой от поредицата. Тргаичен, онеправдан, озлобен, настървяван, Уорнър представлява истинско удоволствие за разгадаване.

Джулиет, която дразнеше с откровената си слабохарактерност в "Разбий ме", претърпява забележимо развитие и се превръща в Героиня - за разлика от Адам, който тук е невероятно безгръбначен и изпълвява ролята почти единствено на трагичен love interest. Харесва ми този обрат на стереотипа - Джулиет е тази, която е Специална и Ритаща задници, а мъжкият персонаж е eye candy. Все по - ненатрачив и не толкова досаден ми става и характерният за жанра Незабележим протагонист, който се оказва Много важен и Спасител, нищо, че в повечето случаи е неловко и не конвенционално красиво момиче/момче. Съществува си с някаква цел - а именно протагонистът, с когото е така лесно за таргет аудиторията да се идентифицира, да помогне на читателя да се справи с така страшното и плашещо съзряване. Признавам обаче, че ми беше изключително лесно и приятно да се плъзна в кожата на Джулиет за известно време. От хленчеща и безпомощна кукла на конци, постепенно виждаме как еволюира в това, което е подготвяна да бъде още в първите редове на поредицата.

Въпреки всичко, "Разнищи ме" си остава Young Adult - не претендира с уникалност и неповторимост на сюжета, посланията да прозрачни. Но въпреки всичко привлича - и с иновативния подход, и с това колко action-packed и емоционално заредена е, и с герои като Уинстън и Брендън, които са т.нар. "глътка свеж въздух". Убедена съм, че поредицата "Разбий ме" всъщност би изглеждала изключително добре на големия екран - изпълнена със страст, напрежение, хумор и екшън, а и с правилния подбор на актьори, определено е рецепта за блокбъстър.

В крайна сметка, ако трябва да опиша "Разнищи ме" с една дума, ще е unputdownable - повлича те като увеселително влакче и с тръпнещи пръсти разлистваш страниците сред порой от експлозии, плътска страст, сърдечни трепети и ритане на задници... Увличащо четиво, гарантиращо безсънна нощ, прекарана в четене, и още много такива, прекарани в очакване на развръзката...

егмонт

"Разбий ме," Тахере Мафи (Разбий ме #1)

12:02 AM

Interstellar - плахи опити за филмова рецензия

2:57 PM

Interstellar (2014)

Режисьор: Кристофър Нолан

Сценарист: Джонатан Нолан, Кристофър Нолан

В ролите: Матю Макконахи, Ан Хатауей, Мат Деймън

Времетраене: 169 минути

IMDB оценка: 8,8 /10

Моята оценка: 9,1/10

Преди всичко останало, искам да изясня едно: не съм оторизирана да говоря за филми. Не разбирам нищо от темата, колкото и да ми се иска, и мнението ми абсолютно и изцяло некомпетентно, по – скоро лични наблюдения и впечатления, отколкото критика. На следващия текст може да се гледа като на рецензията на непрофесионалист, който се опитва да гледа на всичко с критично око. Още нещо – рядко гледам филми: или екранизации на книги, които съм чела, или филми, утвърдени и от публиката, и от класиката като шедьоври и като нещо, което си струва да се гледа. Като се има предвид, че Interstellar е с продължителност почти три часа, трябваше да съм уверена, че е нещо, което си струва, и смея да твърдя, че не останах разочарована. Нещо друго, което изключително много ме радва, е фактът, че най – сетне научна фантастика успя да спечели вниманието на толкова много хора – но и искам да отбележа, че въпреки популярното мнение, че физиката във филма е едва ли не идентична с нашата, това далеч не е истина и филмът си остава точно това – фантастика.

Сюжетът е следният: действието се развива в близкото бъдеще. Храната постепенно изчезва, човечеството е на път да се изправи пред масов глад. Огромни облаци от прах покриват всичко и пълнят дробовете на хората, а кислородът намалява. Поради факта, че храната е на свършване, учебниците по история са преправени: човечеството не е стъпвало на Луната, няма живот извън нашата планета, хората трябва да обърнат погледа си към земята и да правят всичко възможно да осигурят прехраната, а не да гледат към звездите. НАСА е закрита; запознаваме се Купър – бивш пилот на НАСА, принуден да стане фермер и да произвежда храна. Но когато поради гравитационна аномалия открива координати, които го отвеждат до тайна станция на НАСА, Купър е изправен пред важен избор. Защото до Сатурн се е появила червеева дупка до друга галактика, в която има планети с условия за живот и някой трябва да управлява експедицията – а кой по – добър от най – добрия пилот, летял някога за НАСА. Купър трябва да изостави децата си, за да поеме на пътешествие в търсене на нов дом за човечеството – без да знае дали някога ще се върне.

Не мога да твърдя, че имам любим режисьор, тъй като, както вече споменах, не съм гледала достатъчно филми, но Нолан е режисирал два от малкото филми, които наистина обичам – Inception и The Prestige, както и трилогията за Батман, от която съм гледала само края на The Dark Knight, при това – на чешки. Освен това съвсем наистина си нямам понятие от кино, но смея да твърдя, че филмът бе истинско визуално удоволствие: имаше кадри, които бяха толкова красиви, че ми се плачеше, и които мога да определя само с една дума: изкуство. Искрено съжалявам, че не го гледах на голям екран, защото изживяването, дори на екрана на лаптопа, е просто неописуемо. Това е филм, който трябва да се гледа с възможно най – високо качество, за да може човек наистина да оцени визуалния шедьовър, който представлява Interstellar. Силно повлиян от Терънс Малик (The New World, The Tree of Life), Стенли Кубрик (за чието влияние ще поговоря по – късно, макар да не смятам, че имам дотолкова познания по темата) и Стивън Спилбърг, Interstellar е, с една дума, гениален.

Музиката във филма е на Hans Zimmer. Самият Нолан твърди, че това е най – добрата работа на Цимер във филм досега. Истината е, че няма човек, гледал филма (поне от тези, с които аз съм разговаряла), който да не е съгласен, че музиката е „епична”. Поне за мен, саундтракът беше изключително важна част от филма, дори бих казала жизненоважен елемент, който безкрайно много повлия на емоционалното въздействие на Interstellar, и въобще на цялостното ми възприятие за филма.

Матю Маконъхи, безспорно, е безупречен в ролята си. Изключително силна игра от страна на Ан Хатауей, която е една от любимите ми актриси и чиито филми винаги гледам с удоволствие. Огромно впечатление ми направи Джесика Частин, която не бях гледала досега, но която е най – честата причина да плача по време на филма. Макензи Фой също заслужава особено внимание – една от най – талантливите деца – актриси, които съм гледала. Джош Стюарт и Бил Ървин пък озвучават двете роботчета – TARS и Case, които въпреки възможно най – нечовечния си вид проявяват изключителна човечност и (освен, че са силно повлияни от Saturn monolith в Одисеята на Кубрик) представляват т.нар. comic relief на филма – глътка свежест сред иначе изключително тежките и емоционално заредени три часа на филма. Въобще, каста на филма е забележителен.

Най – очевадната препратка, естествено, е към Стайнбек (Гроздовете на гнева) с облаците прах, които „нападат” човечеството, и имаше няколко сцени от филма, които директно ми заприличаха на извадени от книгата. Като тонове и усещане, Interstellar е страшно силно повлиян от Одисеята на Кубрик (освен роботчетата, The Endurance е построена по модел на Space Station V, а видео-комуникацията, която странно напомня на космическа версия на Скайп, е не толкова дискретно намигване към филма), епизод IV на Междузвездни войни (корпусът на The Ranger е точно копие на Lambda class T-4a shuttle), както и по – незабележимото, по – ясно изразено в атмосферата на филма, е влиянието на Close Encounters, Alien и Blade Runner. Други интересни препратки са The Stand на Стивън Кинг, която се вижда на лавиците на Мърф и която е, в основата си, за края на света. Любопитни бяха и препратките към изследователи – вметването за Сърцето на мрака на Джоузеф Конрад, няколкото книги на Артър Конан Дойл, както и личният ми фаворит – д-р Бранд се казва Амилия – намигване към изследователката Амилия Иърхарт, безследно изчезнала.

Повтарящ се мотив е стихотворението на Дилън Томас – Не си отивай кротко в тъмнината, погрешно разбирано от мнозина като обещание за един щастлив край и като надежда, че нещата ще се оправят. В действителност, стихотворението е вдъхновено от смъртта на бащата на Томас и трябва да се разбира като стихотворение за това колко обречено и напразно е всичко и как понякога надигаме глас срещу неизбежното, макар да не променяме нищо по този начин. /СПОЙЛЕР/ Това ме навежда на мисълта, че краят на филма – който изглеждаше като нереалистичен хепи енд – е всъщност мечта/сън/блян – нещата, които Купър вижда преди да умре, а не действителното разрешение на проблема. Нещо друго, което ме кара да мисля така, е значението на името на Мърф, на което се набляга неведнъж – каквото може да се случи, ще се случи. На последно място, но не и по важност, е връзката с Амилия Иърхарт – д-р Амилия Бранд, „изчезналата” изследователка, заселила се на новата обитаема планета, за да създаде колония от нови хора, докато Земята загива. Поне на мен ми изглежда доста по – вероятно. Самият Нолан е потвърдил, че краят е отворен за интерпретация.

Не на последно място, разбира се, са темите, с които се занимава филмът. През цялото време в главата ми се въртеше един цитат от „Добри поличби” на Пратчет и Геймън, че лошите неща, които хората предизвикват и които им се случват, не са резултат от това, че хората са фундаментално добри или фундаментално лоши, а че са фундаментално… хора. Именно такъв смисъл намерих аз в Interstellar – за мен беше напълно и изцяло психологическо изследване, дисекция на човешката душа, на моралните избори, които прави човек в трудни ситуации. Макар че е научна фантастика, фокусът не беше върху връзката на хората с извънземните, а на взаимоотношенията между хората. Хареса ми и фактът, че нямаше романтична любов във филма – нямаше нито време, нито място за ненужен и пресилен романс в забързания, изпълнен с напрежение филм. Единствената любов, която вземаше превес във филма, беше родителската – която беше движещата сила на действието.

Естествено, имаше и неща, които не ми допаднаха – във филма има точно четири женски героини, две от които имат участие само от по няколко минути, а въпреки че останалите две играят централни роли… все пак не е достатъчно. Освен това, като се има предвид огромното разнообразие на населението на САЩ, само трима или четирима герои бяха трима или четирима герои бяха African American, като само един играеше по – важна роля, и нямаше нито един представител на азиатските раси. За филм, който се развива в такава смесица от раси, каквато е САЩ, героите във филма бяха подозрително преобладаващо бели мъже.

И все пак, Interstellar е визуално гениален и изключително емоционално зареден филм, който ще ви държи в напрежение, ще ви кара да се смеете, да плачете и после да си поплачете още малко и ще се загнезди в сърцето ви за доста дълго време след като сте го изгледали.

a dragon cave full of books

Kindle vs. Хартиени книги

The Night Circus, Erin Morgenstern

The Book Scavenger Hunt Tag

Име на автор или книга със З в него

Класика

Книга с ключ на нея

Нещо на рафта, което не е книга

Най - старата И най - дебелата книга на рафта

Най - тънката книга на рафта

Книга с момиче/жена на корицата

Crush, Richard Siken

Шехерезада

Видим свят

Пъкълът се е опразнил и всичките му демони са тук - "Ранзищи ме," Тахере Мафи (Разбий ме #2)

"Разбий ме," Тахере Мафи (Разбий ме #1)

Interstellar - плахи опити за филмова рецензия

Interstellar (2014)

Режисьор: Кристофър Нолан

Сценарист: Джонатан Нолан, Кристофър Нолан

В ролите: Матю Макконахи, Ан Хатауей, Мат Деймън

Времетраене: 169 минути

IMDB оценка: 8,8 /10

Моята оценка: 9,1/10

дракончето

за мен

В момента чета...

В момента чета....

Любими книги

Blog Archive

About Me

Popular Posts